Едно право, две справедливости

Продължителната криза на върховенството на закона в Полша премина от сферите на политиката и на правото в тази на психологията. Тези, които вярват в ценността на уважението към закона, в ненарушимостта на конституцията и в независимостта на съдилищата виждат как нещата, в които вярват, се рушат безмилостно. Много вероятно е да се намират в състояние на психологична травма.

Въпросът за реванша

Това психологическо измерение не трябва да бъде подценявано, защото то е преплетено с желанието за връщане към нормалността и  справедливостта. Всеки път, когато говоря публично – както на публични срещи, така и пред медиите – за кризата на върховенството на правото, ми задават два въпроса: първият се отнася до реванша, а вторият засяга възстановяването на реда. Ще бъдат ли наказани тези, които предизвикаха кризата, ще „си научат ли те урока“, изкарвайки известно време в затвора? И може ли бъркотията да бъде оправена, т.е. ще можем ли да възстановим уважението към Конституцията, съдилищата, прокуратурата и другите публични институции?

Отговорите на двата въпроси са тясно свързани. Начинът, по който Полша ще накаже причинилите кризата, след като тя бъде преодоляна, ще определи дали и колко бързо страната ще е в състояние да възстанови реда. Начинът, по който ще възстановим порядъка ще определи моралния авторитет на тези, които ще наказват, както и възприятието за справедливостта на приложеното наказание.

Въпросът за начина

Някои от предложенията за възстановяване на следкризисния порядък се фокусират върху ефективността, изключвайки каквито и да са други съображения. Например,  видният полски политик, Лудвик Дорн, отбелязва, че ако победителите в следващите избори желаят да възстановят предишния конституционен ред за Конституционния съд и за съдилищата, те ще трябва да прибягнат до същите правни средства, които сегашните управляващи употребиха срещу тези институции. Днешната власт наруши Конституцията, за да постави избрани от нея съдии на мястото на онези, които бяха назначени от предишния Сейм, така че има аргументи сегашните съдии да бъдат отстранени по същия начин като техните предшественици. Същото е и с Конституционния съд – днешните властимащи го парализираха, така че след изборите той ще трябва да бъде разпуснат с решение на Сейма (дори това да нарушава Конституцията) и на негово място да бъде назначен нов състав на този съд. С други думи: бъркотията, която бе причинена от пренебрежението към процедурите, законността и конституцията следва да бъде изчистена по същия начин, т. е. чрез пренебрегване на процедурите, законността и конституцията.

Този подход би бил реципрочен отговор на събитията от последните месеци. Но дали е справедлив? Въпреки психологическата вреда, която се получава, ако лекуваш някого с лекарствата, които той е използвал срещу други, такова поведение би осъществило най-опасната заплаха, която сегашното погазване на закона в Полша създаде: нарушенията стават прецедент, а след това прецедентът се превръща в норма. Разбирането и разнищването на тази сложност изисква преглед на кризата на върховенството на закона в Полша.

Два вида справедливост

Източникът на кризата е твърде особеното разбиране на днешната власт в Полша за отношението между процесуалната и материалноправната справедливост. Процесуалната се осъществява чрез съобразяване с формалните изисквания на правото и чрез основни процесуални гаранции: правото всеки случай да бъде разгледан от независим съд, правото на защита, свободата да не си длъжен да се самообвиняваш и законността на представените доказателства. Материалноправната справедливост се постига чрез това, че всеки си получава заслуженото: наказание за лошите, награда за добрите и осигуряване на вътрешно спокойствие за невинните.

Експертите смятат, че процесуалната справедливост трябва да се разглежда като средство за достигане на материалноправната такава. Но днешното полско правителство не мисли така: според него процесуалната справедливост е пречка пред постигането на материалноправната.

Ето пример. Днес полското правителство разглежда презумпцията за невинност като израз на наивността на прокуратурата. Показателен е случаят с ареста на един хирург през 2007. Веднага след задържането му тогавашният и сегашен министър на правосъдието (Збигнев Зиобро) заяви, че този човек никога повече няма да лиши другиго от живот. Когато случаят стигна до съд и бяха разгледани доказателствата, хирургът бе оправдан.

Друг пример за възприемането на процесуалната справедливост като пречка пред достигането на материалноправно многообразие (substantive variety) можем да видим в начина, по който сегашното правителство разглежда съдиите, които, вместо да изпълняват стандартната си роля на безпристрастни гаранти на справедливостта, биват смятани за агенти на „паралелната държава“. Това бе илюстрирано чрез обвинението на депутата Аркадиуш Муларчик по време на обсъжданията, предшестващи приемането на Закона за лустрация (2007), че съдиите от Конституционния съд, които са били сътрудници на комунистическите тайни служби, само поради това обстоятелство, не биха могли да правораздават. Това твърдение по-късно бе разширено от водача на управляващата сега партия „Право и справедливост“ (ПиС) Ярослав Качински, който излезе с теорията, че законът по-скоро пречи, отколкото да помага за постигането на това, което е правилно.

Първоначално изразени преди десет години, тези убеждения днес отново са напълно подкрепяни от въодушевеното мнозинство в Сейма, поддържащо правителството на ПиС, чието нетърпение да постигне материалноправна справедливост напоследък заплашва разделението на властите. Възприемането на процесуалната справедливост като нещо излишно се вижда в подхода на правителството към Конституционния съд и съдебната система: независимостта на Конституционния съд е нещо второстепенно в сравнение с необходимостта той да бъде съставен от хора, които споделят разбиранията на правителството относно справедливостта; независимостта на съдиите не е толкова важна, колкото това те да достигат до материалноправна справедливост по начина, по който я схваща правителството.

Тези убеждения са усилени от назначаването на комисия по обновяването на съдилищата, която, в съответствие с намерението на създателите си, трябва да замени неефикасните съдилища, за да се възстанови справедливостта в тази политически обременена област. Управлявана от неюрист и съставена от хора, подбрани по политически признак, комисията има правораздавателни правомощия. Тя всъщност не е нищо повече от извънреден съд, пошла манифестация на убеждението, че не институциите, а хората са тези, които осигуряват постановяването на справедливи присъди. Освен това тази комисия бива възхвалявана от лидера на ПиС Ярослав Качински като образец за решение, което може да бъде приложено и в други сфери, ако проработи в правосъдието, като по този начин слага точка на гаранциите, предоставяни от процесуалната справедливост.

Вяра в хората, а не в институциите

Една неотдавнашна парламентарна комисия за разследване на катастрофата през 2010 г., когато самолетът с полския президент Лех Качинки и още почти сто полски официални лица катастрофира и всички пътници, включително държавният глава, загинаха, ни дава представа за прекрасния нов свят, в който материалноправната справедливост надделява над процесуалната ѝ посестрима. Едно силно вътрешно убеждение за това, което наистина се е случило над Смоленск води до отхвърляне на доказателства, които не се вместват в рамките му и към опити за напасване на фактите, които твърдо отказват да се напаснат. По подобен начин, силното индивидуално убеждение относно това дали някой е виновен или какво е справедливо или несправедливо, води до чисто субективното тълкуване на факти така, че те в крайна сметка да съвпаднат не с обективната истина, а с личното убеждение.

Структурното подобие между търсенето на истината относно Смоленск и постигането на справедливост също е видимо в подхода на властите към взаимоотношенията на една институция (комисия или съд) и хората, от които тя се състои. Ако ефектът от работата на дадена институция не покрива очакванията на властите, дискусията не се концентрира върху това дали резултатите от разследванията са добри или дали следствените действия са такива, каквито трябва да бъдат. Тогава фокусът по-скоро се пренася върху това да се докаже, че съставът на комисията или на съда е неподходящ и се пускат в ход персонални атаки срещу неподходящите. Неминуемото заключение е, че членовете на институциите трябва да бъдат сменени.

Този сценарий произлиза от убеждението, че институциите и процедурите не гарантират истината, а че това правят кадрите, които са натоварени с дадената дейност. По подобен начин нито неотменимите закони на физиката, нито установените конституционни правила определят крайния резултат от разглеждането на дадено дело, а само и единствено  вътрешнотото убеждение на разследващия относно това кое е истина и съответно справедливост.

Уроците от историята

Историята ни учи, че опитите за достигане до материалноправна справедливост, жертвайки по пътя процесуалната, винаги водят до страховити резултати: инквизицията, ловът на вещици, импровизираните съдилища като например т.н. Volksgerichtshof („народни съдилища“, извънредни трибунали, имащи за задача да се разправят с „враговете на фюрера и на германския народ“ по време на нацисткия режим, бел. прев.) и политически мотивираните процеси ни дават обилни свидетелства, че справедливостта и усещането за справедливост рядко вървят ръка за ръка. Всеки от тези случаи пренебрегва големия дефект на човешката природа в лицето на ограничената ни рационалност: мисловните ни шаблони често са твърде податливи към субективни допускания, стереотипи и предразсъдъци. Убеждението ни, че някой е виновен ни води към търсене на доказателства, които да го потвърдят и към пренебрегване на съмненията, че може и да е невинен, докато вярата ни в правдивостта на нашите стремления ни кара да вярваме, че целта оправдава средствата. В преследване на тази цел ние правим сериозни жертви: свободата на един, ценностите на друг, а в извънредни случаи дори нечий живот.

Тъкмо този исторически опит в прилагането на материалноправна справедливост  е стимулирал Западната култура към повече процесуална справедливост. Освен уважението към формалната страна на правото, основен елемент на тази култура са взаимният контрол и взаимното възпиране на властите: уравновесяването на „тежестта“ на прокурора с тази на адвоката, властта на Конституционния съд да ограничава парламента, това, че на изпълнителната власт противостои независимата съдебна такава. Тази уравновесена структура ни защитава от ограничената рационалност на всяка от участващите страни и осигурява както детайлно разследване, така и елиминира пристрастията, разчиствайки по този начин пътя пред истината и справедливостта.

Мъдростта на слабите

Кризата на върховенството на закона в Полша произлиза от убеждението, че уважението към институциите и спазването на правила и процедури са неща, предназначени единствено за наивниците или слабаците. С властта, на която все се гледа като върховен лиценз за вършене на онова, което властимащите смятат за правилно, жертвайки по пътя всичко, което не могат да предвидят, най-големият риск в отстраняването на ефектите от кризата е нарушаваните досега процедури да се лекуват с други нарушения. Това ще бъде само повече от същото, усилвайки ефектите на кризата, вместо да ги отслаби.

Убеждението, което поддържа съвременните правни системи е, че истинската справедливост може да бъде достигната само при безусловно съблюдаване и на процесуалните правила и изисквания. Макар това съблюдаване да прави модерните общества да изглеждат като „роби на процедурата“, само съобразяването с процесуалните правила осигурява материалноправна справедливост. Следователно, за да се излекуват постоянните затруднения на Полша и да се гарантира, че временната криза няма да се превърна в постоянна, трябва да се направят всички възможни усилия за отстраняване на ефектите от тези затруднения чрез пълно съблюдаване на изискванията на конституцията и уважение към ценностите, които са погазени от тези, които причиниха тази криза.

Тези усилия трябва да почнат веднага, най-малкото на интелектуалното поле.

Марчин Матчак (Марчин Матчак е професор по право във Варшавския университет.)

Статията, чийто превод публикуваме с любезното разрешение на автора, е поместена в авторитетния германски юридически блог Vefassungsblog на 30 август 2017 г.

Превод: Емил Коен

 

Снимка – със свободен достъп на Pexels