Какво се обърка в Полша?

Йоана Хоса*

Осъждането и предоставянето на още средства за подпомагане на развитието няма да спрат съживяващата се ксенофобия в Полша.

Преди малко повече от седмица Полша отбеляза деня на независимостта си. Без никой да забележи, но някакви хора тогава „подпалиха“ Варшава. Или както аз, но и по-голямата част от света възприехме въздушните кадри от шокиращото факелно шествие на варшавския Площад на културата и науката.

Това изглеждаше като революция. Но въпреки създаденото впечатление, огън нямаше и никой не умря. Но имаше една метафорична експлозия. Картината на демонстрацията показваше един момент от полската история – времето, когато Полша празнува впечатляващия си успех и дълго чаканата независимост, разрушавайки се в огън, който сама е подпалила. Това е трагедия, представена в пищни цветове, частично изпълнявана от правителство, чиято остра ксенофобия означава, че то по-скоро би принесло в жертва суверенитета си, отколкото да го споделя с партньорите си от ЕС.

Огънят

„Пламъците“ бяха част от т. нар. „Марш на независимостта“, който, започвайки от 2010 г. се организира всяка година от крайнодесни групи, включващи организации като „Национален радикален лагер“ и „Всеполска младеж“. Тази година те събраха около 60 000 участници в тяхната протичаща по уникален начин манифестация за празнуване на независимостта. Скандираха етнорелигиозни лозунги като „Ние искаме Бог“ или „Полша за поляците“, пускаха червени сигнални ракети и хвърляха димки. Тогава някои още по-радикални групи се присъединиха към възникващите сбивания, скандирайки открито расистки, антисемитски и антиислямски лозунги.

Разбира се, всяка страна си има своите хулигани. Разликата в Полша е, че хулиганите са ключов елемент от политическия ресурс на правителството. Изправено пред такова насилие, повечето правителства биха реагирали бързо и недвусмислено, като не само биха осъдили насилието, но може би биха забранили всички тези групи. Вместо това контролираните от държавата медии описаха сцените на насилие като „голям марш на патриотите“, а водачът на управляващата партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински отхвърли твърденията за насилие, като ги приписа на „маргинални провокатори“.

Картината от Полша и липсата на реакция на правителството зашемети и разтревожи другите европейци. Фашизира ли се Полша? Каква е тази страна? Какъв ѝ е проблемът? Мога ли все още да пътувам до нея или някой там ще ме фрасне по лицето? Това в Европейския съюз ли се случва?

„Нашата“ vs „тяхната“ Полша

За поляците в чужбина е болезнено да виждат всичко това. На моите европейски колеги в Лондон Полша изглежда расистка и ксенофобска. Но това не е Полша, каквато я познавам, не е Полша, в която живях. В средата на първото десетилетия на този век аз живеех в страна, която след десетилетия на комунистическа изолация, беше събудена и отворена. Аз смятах Европа за приятел, мислех, че това е Обетованата земя. Напуснах Полша преди около десет години – бях част от вълната млади евроентусиасти, имащи силното желание да се възползват от възможностите, които предлага членството на страната ни в ЕС. Ние страстно искахме да докажем, че европейските ценности са еднакви с нашите собствени такива. Ние бяхме хора без предразсъдъци, готови да работят задружно за общото ни благо и преуспяване.

Може би ние напуснахме страната си твърде скоро. Тези, които останаха, днес казват, че посткомунистическите правителства са объркали едва ли не всичко. Според общото мнение комунистите и разни чуждестранни елементи все още са в системата и трябва да бъдат премахнати от нея. Европа е враг, бежанците са опасност, Полша е за поляците и, между другото, Германия дължи на Полша огромни репарации.

Всичко това е много повече от малко недоразумение. Посещението в родния ми Гданск в навечерието на марша на независимостта ми припомни колко е голям напредъкът, който направи Полша след като се присъедини към ЕС. Посткомунистическият преход беше едно гигантско колективно усилие. Той успя в сферите на икономиката и сигурността. От една тъмна и по-скоро „развалена“ периферия на Европа, Полша се превърна в просперираща, сигурна държава, важен европейски играч и сигурен партньор.

Преди двайсет години единствените чужденци, които бихте могли да срещнете по улиците на Гданск, бяха германци, решили да дойдат в града, подтиквани от носталгичен сентимент. В нощите на неделя срещу понеделник красивият стар град беше все пуст. Днес Гданск се е установил като „градът на свободата“, мястото, за което с гордост казват, че там се е родила „Солидарност“; това е един чаровен и пълен с живот град на брега на Балтийско море, място, което е много привлекателно за туристи и инвеститори. Но колко дълго може да продължи днешния политически климат? Полша всъщност е на път да разпилее потенциала си.

Въпрос на ценности

Какво се обърка? Може би Полша се промени твърде бързо. Тези, които загубиха от промените бяха твърде много; завладя ги един капитализъм с вълчи апетит, културните промени ги озадачиха. Или може би хората като мен никога не са разбирали Полша наистина. Либералните елити смятаха, че могат да доведат страната до нова ера, но не чувстваха пулса на своите предимно консервативни съграждани. Ние не успяхме да преценим точно колко е консервативна Полша – не икономически, а ценностно. Религията и семейството наистина са ключът за полската национална идентичност и действително са крайъгълния камък на независимостта. Можете да промените икономиката, но не и да измените тези ценности.

Така че ако Полша е расистка и ксенофобска, ние не трябва само да я осъждаме, да ѝ даваме повече пари от фондовете на ЕС и да очакваме – поради всичко това – тя да се промени. Урокът от последните двадесет години е, че е нужно не да отхвърляме оплакванията на хората, а да положим по-сериозни усилия да ги разберем.

Преди Втората световна война в Полша имаше религиозно и етническо разнообразие. Но след края ѝ тя стана извънредно хомогенна – с незначителен брой некатолици и населена почти изцяло от етнически поляци. През десетилетията на комунизма тя беше съвсем изолирана от света и беше доминирана от своя най-зъл враг. Поради това идеята, че съседите ти могат да са ти приятели и партньори е по-скоро странна и противоречи на обичайните разбирания на поляците. Времената се менят, но историята има значение и тя е, която прави Полша твърде недоверчива.

Сега става ясно, че това, което Европа смята за свой успех през последните двайсет години кара много поляци да се чувстват определено несигурни. Наистина, едно мъдро правителство би обърнало внимание на тези чувства преди те да нараснат до степен да не могат да бъдат контролирани. Но Полша няма мъдро правителство и то избра огъня, който заплашва Полша, за гориво на политическата си доминация.

Който сее ветрове, ще жъне бури

Ярослав Качински сам си противоречи, когато казва, че ходът на марша е бил нарушен и объркан от „провокатори“. Това са групи, които бяха оставени да избуят в разбираната от него като „отмъстителна“ Полша. Партията „Право и справедливост“ трябва да разбере, че е отговорна за случилото се по улиците на Варшава на 11-ти ноември. Още по-важно – тя трябва да покаже, че ѝ пука.

Следващата година Полша ще чества сто години от независимостта си. Това е трудно столетие, но Полша може бъде горда, че не само оцеля, но и разцъфна. Денят на независимостта през 2018 г. може и трябва да бъде прекрасен ден, който да накара поляците да са благодарни и да се гордеят с достиженията си. Но знаменията не са добри. Ако днешните политически и социални тенденции останат безалтернативни, образът на марша догодина може да е много по-лош.

*Йоана Хоса е програмен координатор в Европейския съвет за външни отношения.

Статията, чийто превод четете, е публикувана на 17 ноември на сайта на Европейския съвет за външна политика, влиятелен тинк танк с офиси в повечето европейски столици. Вътрешните заглавия са на редакцията на ЛИБЕ.

Превод: Емил Роберт Коен

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 на Flickr