Вече втора седмица българските институции не реагират на скандала с „Булгартабак“. Както е известно, тази фирма развива сериозна дейност в Близкия Изток, а през него и осъществява грамаден контрабанден внос на цигари в Турция.
Защо институциите ни мълчат ли?
Защото нашето МВР не било получило по официален път съответния доклад на турските служби, който от месеци е достъпен в Интернет. Ужасното в тази нелегална дейност не са пропуснатите приходи за турската хазна, а това, че с нея по всяка вероятност се финансира терористична дейност. Българска фирма замесена във финансирането на международен тероризъм! Как ви звучи това – голяма фирма на държава от ЕС, уличена в спонсорство на международен тероризъм? На мен – като шамар по публичното лице на България, като „дупка в репутацията ѝ“, която единствено енергични действия на държавата по разкриване и наказване на контрабандистите биха могли да закърпят.
Лозанско-тютюневи кулиси
Преди два дни пък президентът Ердоган разкри пред публиката, и то не къде да е, а в Гърция размислите си, че е необходима ревизия на Лозанския договор от 1923 г. Това е документ, който урежда границите на Турция, особено на Запад – с Гърция, както и правата на мюсюлманското малцинство там. Той е фундамент на стабилността и мира в източната част на Балканския полуостров. Всеки призив за „преразглеждане“ е източник на огромна потенциална опасност и следва най-решително да бъде отхвърлян. С цял ден закъснение нашето Външно министерство разпространи анемична позиция от десетина реда, според която България винаги се придържала към принципите на международното право, Устава на ООН и принципите на Заключителния акт от Хелзинки от 1975, а всяка ревизия на международни договори можело да се извършава само по взаимно съгласие между страните в съответствие с международноправните норми. Толкова. Нито протест, нито предупреждение, нито назоваване с истински имена. Единствено съобщението, че с посланика на Турция била проведена беседа, можем да се сетим, че тези безлични слова се отнасят за изявленията на Ердоган, защото в тази, с извинение, „позиция“, дори не се споменава името на турския президент.
Ни вопъл, ни стон
Защо мълчи България? Защото, мисля аз, днешните ни управници и най-вече Бойко Борисов разиграват любимата на толкова много техни предшественици и най-вече на незабравимия „Тато“, т.е. Тодор Живков, сценка – да се правим на невидими, защото „преклонена главица сабя не я сече“ и „да се снишаваме, другари, да се снишаваме!“ Когато около нас обстановката се „запече“, когато някаква криза заплашва бързо да стигне до границата ни, типичният български управник се старае да замълчи, да изчезне, да потъне в земята и изобщо най-доброто за България според него е светът, ако е възможно, временно да забрави за съществуването на страната ни – докато „отмине бурята“. Защото – в дадения случай – югоизточната ни съседка Турция е голяма и мощна държава, в нея има три милиона сирийски бежанци и ако, не дай Боже, Ердоган реши да ги пусне към Европа…
Вариант на това поведение е хем да сме член на ЕС, хем да призоваваме за сваляне на санкциите срещу Русия, хем да спазваме европейските енергийни директиви, хем да искаме да сме „газов център на Балканите“ чрез газопровод, който открито ги погазва. И т.н. и т.н.
Това е политика на страна, която казва на света: вижте, аз съм малка и слаба и затова си търся покровител, но и това е страшно, защото различните покровители имат противоречащи си интереси. Какво мога да направя, аз клетата малка държавица? Ами нищо друго, освен едно от двете: или да се отдам на силния съсед, та белким ме пожали (разбирай например да му предам без съд и в противоречие с международното право и собствената си конституция беглеца Бююк, пък това че в съседната страна може да му отнемат дори живота, е жалко, но който се отдава, прави жертви, нали?) или да се направя, че ме няма с надеждата, че бурята ще отмине. В случая с цигарената контрабанда и с мижитурската реакция около Лозанския договор нашето правителство прави тъкмо това – опитва се да се „скрие в гъстълака“.
Ок, ще се запитат някои, но толкова ли сме малки и слаби в действителност?
Огледалото ни пак е криво
Истината е, че България никога досега в новата си история не е била в толкова благоприятно международно положение – член на най-мощното европейско обединение (ЕС) и на най-силния в света военен блок (НАТО). Това придава на малките държави като нас невиждана досега допълнителна сила. Стига управниците да знаят как да я ползват. А за да могат да я употребяват, те трябва веднъж завинаги да изгонят от главите си представата за малката държавица, захвърлена в края на Европа, чийто единствени начини за оцеляване са политическата проституция на международно ниво и/или тактиката на децата, които викат, докато си играят на криеница „Няма ме, няма ме!“ Трябва да развият съзнание за това, че сме част от Евроатлантическия съюз. Но нашите хора на държавното кормило знаят само да говорят празни приказки на тази тема. Защото в душите си са още Андрешковци и водещото им желание е да „изцедят“ колкото се може повече фондове от тази пуста Европа. Но не и да се мислят за част от нея.
Не се снишавай, ако искаш да те уважават
А по-важното е, че точно както в обикновените житейски отношения, така и в международните, достойнството и самоуважението са ресурс за уважение от страна на другите. Като ти липсват, ще те мачкат и подритват, досущ като просяка, който никой не забелязва в гъстата тълпа и затова всеки го подритва – дори без да иска. Защото никой не вижда свития в ъгъла бедняк, който точно това иска – да не го забелязват поне докато навалицата се разотиде.
Който се снишава твърде много, може и да не забележи, когато влакът почне да го гази, а когато забележи, ще е късно, защото ще му е хвръкнала главата. Който не си помага сам, т.е. не отстоява принципни позиции във външната си политика, на него и Господ не може да му помогне. Нито пък огради на границата. Но от принципни позиции не капят корупционни пари, нали? Да не би там да е проблемът?
Колаж – преработка на произведение, достъпно под лиценз CC BY 2.0 на Flickr