Кой да резне кабела на нацитата?

Напрежението след сблъсъка между „леви“ и „десни“ в Шарлотсвил отмина. Неонацистите бяха заклеймени, а Daily Stormer – един от символните им сайтове – успешно натирен от големите доставчици на интернет услуги начело с GoDaddy, Google и Cloudflare. 

„Няма сайт – няма проблем“ ще кажат някои. „Да, ама не“ ще им отвърнат други. И ще бъдат прави, защото технологичният бойкот е част от много по-големия дебат за (границите на) свободното изразяване онлайн и в никакъв случай не бива да бъде замитан набързо под килима. Още повече, че свободата на словото предполага наличието на мнения, които не харесваме или не одобряваме. А застъпничеството за нея има смисъл само ако вярваме, че решението кой да говори и кой – не, е аргументирано и се постановява по определен ред, който изключва произвол и самоуправство.

За какво става дума?

Малко след убийството на Хедър Хейър в Шарлотсвил неонацисткият сайт Daily Stormer излезе с изключително хейтърска статия по неин адрес. Последваха много оплаквания, вследствие на което регистърът на домейни GoDaddy прекрати договора си с нацитата, давайки им 24 часа да си намерят друг доставчик. Операторите на Daily Stormer преместиха домейна си при Google, но само след няколко часа и там им показаха червен картон, като поставиха домейна daystormer.com на „Client Hold“ – означава, че операторите му не могат да го активират, използват или местят към друг доставчик. Cloudflare, чиято услуга нацитата ползваха за защита на сайта си от DDoS атаки, също не се поцеремониха да прекратят отношенията си с тях.

Всичко това ни отвежда до основния въпрос: Кой може да блокира съдържание в интернет, съответно кой (и при какви обстоятелства) трябва да го прави?

Ако с оглед на актуалните събития това следва да вършат технологичните компании, то нека се огледаме колко и кои от тях могат да решат да допълнят бизнес модела си със застъпване на определена политическа позиция:

1) Платформите като Facebook, Twitter, Instagram, Google+ и YouTube, чиито потребители ги ползват, за да споделят свое или чуждо съдържание там;

2) Доставчиците на хостинг услуги, на чиито сървъри са разположени споменатите платформи и всички сайтове въобще. Най-големият хостинг доставчик в света е Amazon Web Services (AWS);

3) Мрежите за доставка и разпространение на съдържание (CDN) като Cloudflare, чиято услуга допринася както за увеличаване на скоростта при достъпа до съдържание, така и осигурява защита срещу DDoS атаки. Без CDN буквално всеки добрал се до кредитната карта на родителите си тинейджър би могъл да организира успешното „сваляне“ на почти всеки произволен сайт в мрежата;

4) Доставчиците на DNS услуги като Google, OpenDNS, Dyn или – отново – Cloudflare, които преобразуват имената на хостовете в IP-адреси. Това неимоверно улеснява сърфирането в интернет, защото вместо да въвеждаме IP-адреси, за да достигнем до даден сайт в мрежата, просто можем да изпишем наименованието на домейна с букви. Ако и те решат да бойкотират някой нацистки ресурс като Daily Stormer, то потребителите на последния ще трябва да знаят числовата комбинация на IP-адреса му, за да я въведат в браузъра и да достъпят сайта.

5) Т. нар. „регистри“ на домейни, ако откажат да регистрират даден домейн. Каквото всъщност направи GoDaddy с Daily Stormer, като принуди притежателя му да си търси друг регистър.

6) В някакъв момент към уравнението трябва да добавим и доставчиците на пренос и достъп като родните БТК, Мобилтел и Теленор или световните UPC, T-Mobile и Vodafone. Те могат да блокират определени IP-адреси, така че клиентите им да не могат да ги достъпват без помощни средства като VPN. В резултат потенциалната аудитория за сайта, чийто IP-адрес е блокиран, ще бъде по-малка.

7) Да не забравяме и търсачките като Google, които биха могли да деиндексират сайтове и да ги направят по-трудни за намиране от техните потребители.

8) Разработчици на браузъри като Mozilla и – отново – Google, които много обичат да ни предупреждават как някои сайтове могат да бъдат източник на зловреден софтуер. Същото без проблеми може да се разшири и до определено (политическо) съдържание.

9) Накрая идват и доставчиците на онлайн системи за плащания като PayPal, като последните вече обявиха, че услугата им няма да се ползва за насърчаване на омраза, насилие или расизъм.

Кой решава?

Взети заедно, налице имаме девет различни, повече или по-малко централни нива на мрежова инфраструктура. Разбира се, всеки, комуто нещо от изброеното не се харесва, може да си вдигне чуковете и да иде при друг доставчик. Или поне така е на теория. Защото, хвърляйки още един поглед към горния списък, ще установим, че повечето от 9-те инфраструктурни нива се контролират от много малко на брой, но за сметка на това доста мощни компании. Които на всичко отгоре са склонни да действат в унисон. И става така, че решат ли да бойкотират някой клиент, то същият може да отпише присъствието си в интернет. Ок, днес това са нацитата от Daily Stormer, но за кого ще бият камбаните, да кажем, утре?

Събудих се в лошо настроение и реших, че някой не бива да има достъп до интернет. Никой не бива да има тази власт.

пише главният изпълнителен директор на Cloudflare Матю Принс в имейл до служителите на компанията, в който мотивира решението си да натири Daily Stormer.

В предназначена да информира външния свят статия за блога на компанията мениджърът допълва, че

без ясна правна рамка, която да ни указва как да регулираме съдържанието онлайн, малък брой компании в голяма степен ще определят какво може там и какво – не.

Решението си да загърби неутралната роля на Cloudflare като мрежов оператор в случая на Daily Stormer, Принс описва като „опасно“. Под „никой не бива да има тази власт“ той очевидно разбира, че „никоя компания“ не бива да разполага с такива правомощия. Ок, но кой тогава? Логичният за него отговор е: само законодатели, съдилища и други правоприлагащи органи.

Държавата? Наистина?

Да, в условията на реално гарантиран „справедлив процес“ (due process) това не звучи никак странно. Аргументът за това е, че правоприлагащите органи, законодателите и съдилищата са носители на политическа легитимност, т. е. те са там, защото ние сме ги избрали директно или сме избрали други, които да изберат тях. Също така решенията им, поне на теория, предполагат известна предвидимост и в никакъв случай произвол.

Отново, това е сценарий, който си струва да обсъждаме само в условията на добре действащи и взаимовъзпиращи се институции, какъвто (с поне няколко уговорки) е случаят в САЩ. Нека, обаче, дори само за секунда си го представим на места като Китай, Русия, Саудитска Арабия или, защо пък не, у нас – в България. Където съдийската независимост е изправена пред непрекъснати атаки или подмолни поплъзновения, било от властимащи политици, било от откровени мутри в съюз с прокуратурата.

Кой тогава е верният подход? Да оставим решенията в ръцете на компаниите без да им се месим кого приемат за клиент и кого – не? Дори, когато става дума за (квази)монополи като Facebook, Twitter и Google, които имат потенциала да формират, че даже и да форматират общественото мнение?

Да, може би така действително е най-честно. Особено, ако доставчиците разпишат ясни и детайлни правила и създадат вътрешнокорпоративни механзими за безпристрастното им следване и прилагане. Без да се влияят от политическите си предпочитания, истерията в социалните мрежи или заглавията в медиите. С гарантирана прозрачност при вземането на решения и ясна отговорност за обезщетения при допускане на грешки. Т. нар. „Принципи от Манила“ са много добра отправна точка.

А свободата на изразявне?

Известни са сериозните различия между американската доктрина на Първата поправка и развитата в Европа система за защита на правото на свободно изразяване. И ако отвъд Атлантика имаме максималистичното разбиране за „свобода“, която често тържествува над другите права, то при нас можем по-скоро да говорим за казуистично оформени и нуждаещи се от задължително балансиране предписания кога свободното изразяване натежава във везните на Темида и кога все пак трябва да отстъпи.

В този смисъл доста интересно за отбелязване е, че реакциите след случилото се в Шарлотсвил показват нещо като внезапно задокеанско осъзнаване как европейските стандарти все пак заслужават по-обстоен прочит и подобаващо осмисляне.

Да, прекрасен е девизът на Волтер, че може и да

Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.

обаче трябва ли да го прилагаме и спрямо точещи ни с неприкритата си усмивка ножа нацита или ислямски фундаменталисти?

Не, това няма как да подкрепим в едно отворено и демократично общество, съставено не от произведен по калъп материал за игрови масовки, а от притежаващи всеки своята индивидуалност личности. И бидейки различни, следва да се търпим в разумни граници, защото иначе става страшно и настъпва прекрасно формулираният от Карл Попър „парадокс на толерантността“:

Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Ако разширим безграничната толерантност и до тези, които са нетолерантни, ако не сме готови да защитаваме едно толерантно общество от покушенията на нетолерантните, тогава толерантните ще бъдат унищожени. И толерантността ще изчезне с тях. Следователно трябва да отстояваме, в името на толерантността, правото си да не толерираме нетолерантността.

На този фон е ясно, че нацитата не бива да се толерират. Не само те, но и подобните им, решени да действат с насилие срещу всичко инакомислещо, екземплуми. Кабелът им, дори и да остане цял, не бива да намира път до сървърите на големите доставчици, а от там и до широката общественост.

На финал и в името на много по-големия дебат е важно да се каже, че нищо не може и не бива да бъде абсолютизирано. В това число и свободата на изразяване. Тя е много широкообхватна, но не и безгранична. Защото се простира максимум до правото ни да се защитаваме, като отказваме да толерираме нетолерантността.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 във Flickr