Излъченото преди седмица по телевизия BiT съвместно интервю на лидера на „Да, България“ Христо Иванов и на новия председател на ДСБ Атанас Атанасов предизвика сензация, въпреки че ако се замисли човек, едва ли има нещо чак толкова изненадващо че двамата водачи дадоха – наистина за първи път – съвместно интервю. Защото всеки наблюдаващ политическия живот в месеците, след изборите на 26 март не може да не е забелязал, че напоследък двете партии, заедно с още три други (Зелените, ДЕОС и БЗНС) редовно излизат с остри критични становища по повод безобразията, които днешното управление редовно върши. Казано другояче, очевидно периодът на горчивина и на размяна на остри въпроси от вида „Кой е виновен, че не стане обединението?“, предизвикана от изборния неуспех, е отминал. Настъпило е времето на прагматичното обмисляне на ситуацията със заглушени емоции и с включен апарат както за рационална преценка както на плюсовете и минусите на единодействието, така и на пътищата за постигането му.
Общността
Смятам за излишно да убеждавам тези, които ще четат този текст в необходимостта от това, което условно ще нарека „демократична алтернатива на модела „КОЙ“ да е колкото се може повече обединено и да се яви успешно на предстоящите европейски и на следващите местни избори. Впрочем, никой не би се учудил, ако през есента на следващата година, след като новата „свещена крава“ на българската политика – председателството на ЕС – отстъпи място на всекидневието, ние изведнъж станем свидетели на разпадане на управляващата коалиция и на предсрочни парламентарни избори, които да се проведат заедно с европейските.
Макар че според мен не е нужно да коментираме позитивните послания, които изрекоха двамата лидери, все пак е полезно те да бъдат съвсем кратко маркирани.
Защото от тях произтича една огромна задача, която трябва да се осъзнае и от лидерите, и от активистите на т.нар. „демократична общност“. А тя най-кратко може да означи така: „демократичната общност“, „традиционната десница“, „демократичната алтернатива на модела „КОЙ“ или както след време избере по вишегласие да се нарича групата от хиляди активисти и водачи, противопоставящи се с цялата си енергия на олигархичния модел на управление на България, трябва да се научи ефективно да говори на избирателя, на т. н. „мълчаливо мнозинство“, защото то е, което искат да привлекат на своя страна Христо Иванов и Атанас Атанасов.
Посланията
Нека най-напред възможно най-сбито изброим основните послания на двамата лидери:
Първо и най-важно: „обединената десница“ или както там ще се нарече новият антиолигархичен фронт ще се бори не за онези 4,5% които проучванията дават на разпокъсаните ѝ части, а за сърцата и умовете на стотиците хиляди или дори милионите избиратели.
Второ, трябва да се забравят раздорите и разногласията, те са пречка по пътя напред.
Трето, става дума не за временен съюз на малки и неуспели да влязат в парламента партии, а за генерална промяна, за „капитален ремонт“ на матрицата на управлението в България.
Четвърто, явяването на избори не е цел в политиката, то е средство за постигане на поставените цели.
Пето, усилието за демократизиране на държавата, за изтръгването ѝ от хватката на олигархията, за преосноваване на съдебната система, не е нито ляво, нито дясно. Напротив, усилието е за възстановяването на държавността и само ако то е успешно, ще може наистина да се говори за дясно и ляво и да има конкуренция между тези две виждания за функционирането на нещото, наричано държава.
Има и още, но тези са най-важните.
Целите
Ако си представим, може би с малко по-голяма доза пожелателно мислене, че между водачите няма да има раздор, че ще се намери най-удачното от гледната точка на избирателите (те са важните!) наименование на новото обединение, че ще се решат оптимално проблемите с формата му (те са най-малко три: коалиция, хлабаво споразумение за единодействие, сливане на отделните партии в едно цяло) то основният въпрос е за съдържанието на посланията към избирателите и най-вече за тяхната форма.
Защото след края на правителството на Костов през 2001 г., който бележи всъщност края на т. н. „преход“, каквото и да значи това, остатъците, наследниците и новите партии, които изповядват по същество идеологията на някога могъщата коалиция Съюз на демократичните сили (може би не е излишно да се каже, че първият СДС, прокламиран на 7 декември 1989 г., се състоеше от 17 партии и сдружения) вече почти две десетилетия не смогват да намерят достатъчно добър начин, за да съобщят посланието си на колкото се може по-голяма публика. Това е печалната истина и дори протестите от лятото на 2013 г. са косвено доказателство за това – те не успяха да излязат вън от многохилядната, но все пак съсредоточена в София общност на „умните и красивите“. И защото за коренна промяна на България са нужни не тези триста хиляди гласа, колкото успяха да вземат общо трите части на разпадналия се бивш Реформаторски блок, а поне три-четири пъти повече.
Питам се и далеч не съм единственият, който си задава този въпрос: защо това е така?
Отговорът е дълъг, но все пак може да се резюмира най-сбито по следния начин: защото не говорим на един и същ език с този на широката маса избиратели. Разбира се, наясно съм, че всяка партия се стреми да агитира най-вече онези избиратели, които имат сходни с нейните мисли – тя трябва да ги активизира, за да излязат и да гласуват за нея.
Схващам също така, че едва ли има универсално послание – едно за целия електорат, а също и че той, електоратът, се състои от разнородни и често с противоречиви интереси групи. Но има моменти в историята, когато тези диференциации губят значението си за известно време, поне докато се реши поредната голяма историческа задача. А задачата сега е поне толкова историческа, колкото онази, която се решаваше по време на антитоталитарната революция от 1989 – 1991 г. С две думи: държавата и най-вече третата ѝ власт, съдебната, трябва да се основе отново!
Но въоръжени със съзнанието за задачата, ние изглежда не сме наясно с това, как ще я доведем до знанието и мотивацията на милионите хора. Защото говоренето ни страда от два главни недостатъка: елитарност, клоняща към проповедничество и абстрактност.
Пътят
Ние би трябвало да сме наясно, че за стотиците хиляди „електорални единици“ връзката между олигархичното господство, повсеместната корупция и сталинисткото устройство на прокуратурата съвсем не е прозрачна и лесно обозрима. Повечето от тях видяха, че днес, 28 години след преврата на 10 ноември, много от коренните черти на стария режим си стоят непокътнати: връзкарството, корупцията, пропастта между управляващи и т-нар. „народ“ и че имущественото неравенство дори се е увеличило. Те си мислят, наблюдавайки непосредственото си обкръжение, че това всъщност са най-трайните черти на нашето държавно устройство и мнозина от тях избират най-лесната стратегия – тази на приспособяване към статуквото. За тях Цацаров е абстракция, ВСС е някакво сборище от чиновници, заседаващи в София с цел да устроят по-добре живота на съсловието си, а депутатите трябва да се избират по принципа на най-малкото зло. Защото „тъй е устроен светът“ и „преклонена главица сабя не я сече“. Мнозина от тях – с немалко, уви, основание, смятат, че най-важното за решаване на един съдебен спор е намирането на „подходящи връзки“ със съдебния състав и че нещата се решават, ако знаеш „как и на кого да бутнеш“.
Успяваме ли ние да обясним на избирателя, че животът му ще стане по-лесен и по-благоденствен, ако прокуратурата и изобщо съдебната власт не е такава, каквато е днес и че тя трябва да бъде устроена другояче? Не, не успяваме. Обясняваме го на тези, които вече го знаят, а как да разберат нашите истини онези, които не ги схващат, ето това ние видимо не знаем.
Огледалото
Нека си позволим едно сравнение. Да си представим, че сме продавачи. Продаваме стоката „Х“. Убедени сме в несравнимите ѝ качества. Цените са съвсем достъпни. Но купувачите я пренебрегват, не я забелязват и купуват от конкуренцията, чиято стока „У“ не е нищо друго, освен много влошена имитация на нашата, а на всичкото отгоре цената ѝ е по-висока. Голямото предимство на „У“ пред „Х“ е рекламата. Нашата реклама е скучна, високопарна, неразбираема, изглеждаме като хора, които се натрапват. А конкуренцията е изобретателна: тя съумява простичко, ясно и ефективно да заблуди клиента, че животът му ще се подобри, само ако купува неговата стока. Е, в политиката положението е съвсем същото: който рекламира неудачно стоката си, сиреч политическите си идеи, не бива да се сърди, че масовият „купувач“ го пренебрегва.
Затова аз мисля, че основаната, главната цел на обединението на т. нар. „демократична общност“ е не намирането на организационна форма (това, разбира се, е важно) и не споразумението кой да е водачът или водачите (и това е важно, даже повече от организационната форма), а реформа на езика ни, преодоляването на менторската поза и абсолютно необходимото „слизане“ до всекидневието на „обикновения човек“.
Езикът
Не мога да дам рецепти как да стане това. Но знам, че ако се провалим в опита си да реформираме говоренето си, още дълго няма да има какво да правим, освен да се оплакваме, че сме „вън от голямата политика“ и поради това от нас нищо не зависи. Не, от нас зависи да преобразим езика и посланията си и да намерим – което е много трудно, но не и невъзможно – съответните въздействащи на най-широката публика говорители.
Който иска власт, но не знае как да се добере до нея (съобразно закона, разбира се!), трябва да се сърди само на себе си.
Снимка – скрийншот от участието в BiT