Декларацията за независимост на каталунския парламент започна да предизвиква разнопосочни реакции в коментаторския свят. Изказват се всякакви мнения, а дискутиращите се замерят с термини a la „конституционалност“, „суверенитет“ и „право на самоопределение“.
Но какво стои зад тях, особено зад последното? Какъв е неговият характер и абсолютно ли е действието му?
Отговорите на тези въпроси отдавна са дадени от международното публично право и целта на този текст е да ги систематизира накратко.
Право на отцепване?
По традиция международното публично право приема отцепването (secession) само в случаите на съпротивителни движения срещу колониално управление, чуждестранна окупация или против залагащи на расова дискриминация в потисничеството си режими. Независимо от това в литературата можем да попаднем на различни подходи, които имат за цел да легитимират отцепването в рамките на международното право и в случаи, различни от горепосочените. Този дебат е пряко свързан с упражняването на правото на самоопределение съобразно Резолюция 2625 (XXV) на Общото събрание на ООН, озаглавена „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Хартата на Обединените нации“.
Същата резолюция ни показва как може да се упражни правото на самоопределение, примерно чрез създаването на суверенна и независима държава, чрез свободното асоцииране с друга независима държава и/или с включването в рамките на съществуваща такава.
Обаче много важно да се каже в тази връзка, е, че последната клауза дебело подчертава и правото на териториална цялост на държавите:
Нищо в горните параграфи не следва да се тълкува като оторизиране или насърчаване на действия, които биха разрушили или нарушили изцяло или отчасти териториалната цялост или политическото единство на суверенни и независими държави, които се ръководят от принципа на равноправието и самоопределението на народите, както е описано по-горе, и по този начин имат правителство, представляващо целия народ в рамките на територията, без разлика по отношение на раса, вероизповедание или цвят (на кожата).
По същество този цитат от резолюцията ни казва, че когато една държава гарантира равнопоставеността на всички свои граждани пред закона, има управление, излъчено с участие на цялото си население без разлики по отношение на раса, вероизповедание или цвят на кожата, от международноправна гледна точка тя получава международноправен имунитет срещу действия, поставящи под въпрос териториалната ѝ цялост и/или политическото ѝ единство.
По аргумент за обратното, актът на отцепничество е допустимо средство за противодействие с оглед интереса на част от населението на дадена държава, само когато последната не изпълнява изброените условия. Поради това и доктрината приема, че правото на отцепване има характера на един вид „право на неизбежна отбрана“ (remedial secession).
Предпоставки
Но дори и сред привържениците на тази теза съществува консенсус, че трябва да бъдат изпълнени най-малко две условия, така че правото на отцепване да може да бъде упражнено:
Първо, засегнатата група или част от населението, желаеща да се възползва от правото на отцепване, трябва много сериозно и за дълъг период от време да е ограничена в упражняване на вътрешното си самоопределение. Това на практика означава излагане на сериозна дискриминация и други нарушения на човешките права, съответно на невъзможност за участие при вземането на решения по въпроси, които я засягат пряко. Като например изключване от участие в избори, политически мотивирани нарушения срещу правото на свободно сдружаване и събиране, задържане или лишаване от свобода на членове на опозицията, прилагане на мъчения и изтезания.
И второ, всички останали средства за разрешаване на конфликта трябва или да са изчерпани, или да е много вероятно, че ще бъдат обречени на неуспех. Тогава и само тогава правото на самоопределение, бидейки своего рода ultima ratio, може да прерасне в легитимен иск насочен към създаването на собствена държавност.
Във всички останали случаи, попадащи под прага на гореописаните нарушения, правото на самоопределение се упражнява в съответствие с териториалната цялост на дадената държава, по начин, различен от отцепването, а при необходимост – чрез предоставяне на автономия.
Косовският пример
В контекста на обявяването на независимостта на Косово се оформи дебат дали правото на отцепване, макар и някога съществувало, може да се „консервира“ и упражни след дълъг период от време и то при положение, че първоначално оправдаващите упражняването му условия вече значително са се променили и то в полза на засегнатата група население.
Действително може да се твърди, че сериозните правонарушения, извършени от сръбското управление в края на 90-те години създават предпоставки за упражняване правото на отцепване от страна на косовските албанци. Обаче при обявяване на независимостта си през 2008 г. Косово повече от 9 години се намира под закрилата на международната общност и разполага със значително самоуправление в съответствие с Резолюция 1244 (1999) на Съвета за сигурност на ООН. Автономният статут и свързаните с това права на Косово също са предвидени в сръбската конституция от 2006 г.
На този фон към датата на обявяване на независимост на Косово е трудно да се приеме наличието на ситуация, която да оправдае упражняване правото на отцепване. В същото време няма как да се пренебрегне становището, че към онзи момент все още не е налице фундаментална, надеждна и трайна промяна в политическата ситуация в тогавашна Сърбия. Както и че ограниченията и нарушенията върху правата на албанците през 90-те години, предвид особената им тежест, все още имат своето въздействие. Следователно, връщането на Косово под сръбска власт се оказва неприемливо, а правото на албанското му население да се отцепи – легитимно.
Този аргумент може да бъде разбираем в случая с Косово, но по същество създава значителни проблеми. Запазването на правото на отделяне за неопределено време би било в противоречие с неговия характер на право на неизбежна отбрана, което да се използва само в краен случай, при реална опасност, когато няма никакви други възможности.
Особено интересно, обаче, е че нито Събранието на Косово, нито международните защитници на неговата независимост изрично се позовават на правото на отцепване. Поради особената история на конфликта и специфичния начин на действие на ООН, обявяването на косовската независимост няма характера на прецедент, който валидно да може да послужи като развръзка в други “замразени конфликти”.
Още по-интересно за мен в тази връзка бе да науча, че отрицанието на прецедентния характер е включено в преамбюла на Декларацията за независимост, приета от косовския парламент:
Като отбелязва, че Косово е специален случай, произтичащ от несъгласуваното разпадане на Югославия и не е прецедент за всяка друга ситуация,
Разбира се, попадането на тази формулировка там не е въпрос на някаква случайност. Тя много повече отразява международноправния стандарт, залегнал и в т. нар. „План Ахтисаари.“
Положението в Каталуния
Последните седмици видяхме и чухме много по въпроса за каталунската автономия.
Нейният статут съдържа правомощия, които в голямата си част са изключителни, а в останалата – споделяни с испанската държава. Така, например, каталунското самоуправление има изключителна юрисдикция по въпроси на културата, образованието, здравеопазването, правосъдието, околната среда, комуникациите, транспорта, търговията, обществената безопасност и местната власт.
Каталуния има дори собствени полицейски сили, т. нар. Mossos d’Esquadra, въпреки че испанското правителство поддържа в региона и „свои“ униформени служители за целите на граничния контрол и противодействието на тероризма и имиграцията.
Не само, че не са възможни никакви сравнения с Косово, но дори и с най-голямата си симпатия към каталунците не мога да приема твърденията за наличие на международноправно утвърдени предпоставки за упражняване правото на отцепване.
Очевидно главната причина за всички тези въжделения по независимостта са от чисто финансов характер, като в никакъв случай не бива с лека ръка да подминаваме непоследователната линия на предишни и настоящи испански правителства при купуването на политическа подкрепа, имаща за цена противопоставянето на едни региони с други.
Извод
Правото на самоопределние не е абсолютно, защото е ограничено от правото на суверенитет и териториална цялост.
То може да прерасне в право на отцепване само при наличието на определени предпоставки, най-вече в условията на сериозна дискриминация и други тежки и системни нарушения на правата на човека.
Във всички останали останали случи международното публично право дава превес на други решения, в това число различни по своето устройство схеми за автономия, които не нарушават териториалната цялост на съществуващите държави.
Надявам се настръхналите едни срещу други в Каталуния отцепници и лоялисти да не стигат до крайности. Очаквам налагането на чл. 155 от испанската конституция до подейства охлаждащо на страстите, така че страните да се върнат на масата за преговори и постигнат съгласие за „повече от автономия, но по-малко от независимост.“
Тази статия за първи път е публикувана в личния сайт на автора.
Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr