На 25 октомври сайтът „Мисъль“ публикува неголям текст, озаглавен „За правилата на играта“ с автор Виктор Димчев. В тази статия се твърди, че понеже имало голяма прилика между изказванията на руския президент Путин „Демокрацията е диктатура на закона. Колкото по-силна е държавата, толкова по-свободна е личността“ и на българския политик, лидер на извъпраламентарната партия „Да, България“ Христо Иванов „Свободният човек е основна цел и средство на политическата ни заявка. Основен инструмент на тази заявка е установяване на диктатура на закона и правилата“, то българинът бил по същество последовател на модела на управление, въведен и налаган от Путин вече 17 години.
Сравненията често куцат
Ето резюме на твърденията на Димчев: „Повтарянето на понятието „диктатура на закона“ от страна на бившия правосъден министър във втория кабинет на Бойко Борисов – Христо Иванов – би бил сериозен политически гаф, ако последния многократно не е демонстрирал, че върховенството на закона за него е просто израз, към който той не се стреми, нито изповядва. Многобройни скандали съпътстват както неговия път като министър на правосъдието, така и периода, в който той обявява публично и налага своя политически проект.“
За всеки, който наблюдава – но не през завесата на лична неприязън и дори омраза – действията на Христо Иванов и в битността му като министър, и в качеството му на водач на, подчертавам, извънпарламентарна партия, поставянето на една дъска на всевластния руския автократ и на лишения от каквато и да е власт българския политик, само защото са употребили сходни изрази, е нелепо. Както употребения похват, така и „аргументацията“, че дейността на Иванов е „антиконституционна“ са от арсенала на най-жълтата преса и затова предизвиква първо учудено мигане на парцали, а после – пристъп на силен смях. Да се опровергават тези нелепости е празна загуба на време.
Все пак езикът е важен
Но може би има смисъл да се кажат две неща. Едното е за важността на формата на изказа в политиката. В устата на Иванов изразът „диктатура на закона“ очевидно е синоним на „върховенство на правото“. То е основополагаща ценност за либералната демокрация. Но думата „диктатура“ не е удачна. Тя има мрачни конотации, събужда спомени за насилие, принуда, страх всъщност беззаконие, облечено във формални правила, в закони, въплътили нечия класова или националистическа воля и със самото това безкрайно далеч от правото, което се основава на ценности, между които централна е уважението към неотменимите права на всяка личност. Така че мисля, че е добро решение политиците да изхвърлят думата „диктатура“ от речника си, ако не искат да дават повод както за недоразумения, така и за злобарски манипулации. Дори когато искат всъщност да ни кажат, че в обществото, което те желаят да съзиждат „диктатура на закона“ е синоним на „върховенство на правото“.
А другото е кратко разяснение на това, що е туй „върховенство на правото“. То може пък и да е полезно за автора на статията, за която иде реч, както и за приятелите му от сайта, където опусът му е поместен.
Но да изчистим терминологията
На първо място, „върховенство на правото“ означава, че шефът, политикът, премиерът и който и да е облечен във власт човек взема решения не защото харесва „А“ повече от „Б“ и не защото, да речем, „В“ е по-богат или дори по-умен (каквото и да значи това!) от „Г“, а защото следва ясни и точни правила за оценка не на личностите, а на идеите и решенията, които предлагат съответните хора.
На второ място това означава, че съдебната власт е наистина (не като у нас – само отчасти и отвреме-навреме) независима и че решенията на съдиите по всички видове спорове и конфликти (защото, в края на краищата дори наказателното дело може да се разглежда като вид спор между потенциалния престъпник и държавата) се основават само на законите, единствено на законите и на нищо друго.
На трето място, това понятие има и смисъла, че силови граждански конфликти са недопустими – било между отделни граждани, било между групи. Съдът, само съдът и единствено съдът в правовата държава решава конфликтите.
И ще завърша този свръхкратък обзор с това, че, първо, „върховенството на закона“ означава стабилност и предвидимост на самите правила, т.е. на законите. Непрекъснатите кръпки и безконечните промени в текущото законодателство, особено в областта на търговията и по-общо – в частноправната сфера, които са така характерни за родната ни действителност най-често означават, че някоя лобистка група е успяла (как е успяла е интересен въпрос, който често би следвало да занимава прокуратурата и най-вече антикорупционните ѝ звена, но у нас си оставаме с „би следвало“ само) да прокара своя интерес в ущърб на интересите на всички други. Примери – колкото искате. Може ли някой да каже, без да прави специални справки, колко промени е претърпял през последните години например Законът за устройство на територията (ЗУТ)?
И последното, но не по важност. „Върховенството на закона“ означава, че самият законодателен процес, произвеждането на закони, се подчинява на императиви, чието ядро са международно признатите права на човека. А също и че това „производство“ е гласно, явно и се извършва в открит дебат не само в Парламента при отчитане на всички гледни точки.
За да не бъркаме оптиката
Е, аз мисля, че за това се обявява българският политик Христо Иванов. А руският президент, както знаем от вече многогодишен опит, е един от големите майстори на манипулацията и демагогията и е блестящ практик в копаенето на пропасти между красиви думи и грозни дела.
Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 на Flickr