Измина месец, откакто ни напусна Емо Коен. Горе-долу и месец, откакто навлязохме в поредната си политическа есен, която ката ден ни хвърля в нещо ново и поставя търпимостта и недоволството ни на все по-големи изпитания.
Казват, че времето лекува раните от загубата на близките. Защото споменът за тях полека избледнява, а съзнанието ни действа избирателно и приоритетно ни връща в настоящето, колчем тръгнем да се разхождаме из миналото. Не знам за вас, но аз тъкмо в последните дни и седмици все си мисля и се сещам за Емо Коен. И колко много той ни липсва. Колко силно се усеща отсъствието на натрупаната му във времето мъдрост, основна предпоставка за способността му прекрасно да разбира случващото се наоколо и най-вече дарбата му да го опише за своите читатели – във Фейсбук или в сайтовете на Маргиналия, съответно ЛИБЕ, сред чиито основни автори и двигатели той се числеше.
Така, сигурен съм, Емо Коен щеше да пречупи Ахмед-Догановата покупка на ТЕЦ Варна или пък прословутата снимка с американския посланик през поредното напомняне за силата и буквално неуязвимостта на българското задкулисие. В този дух, в това съм сигурен, щеше да бъде и безжалостната му критика спрямо задържането на разследващите журналисти, докато изобличават свързаността между премиерско-картаджийски кръгове, злоупотреби с обществени поръчки и загуби за всички нас.
Емо Коен нямаше да подмине и естетическия погром над София. Още повече, че същият, оказва се, е не просто проявление на въпиюща некомпетентност, но и следствие от поредното корупционно упражнение на наш гръб. И в анализа си да установи, че продаваното ни на столична почва противоборство между ГЕРБ и БСП е пясък в очите ни дори повече от оставения неизметен по тротоарите на “оправената” Солунска. И оттам да посочи друга още по-ненарушима връзка между тези два политически субекта, чието сияние става все по-ясно с всяка стъпка към по-задълбочаващата се Орбанизация на България. Като това не бива да учудва никого, след като на европейско равнище политическото представителство на страната ни избра да играе в отбора на корупцията и популизма и против върховенството на правото. Позиция, застъпвана не само от консервативно-патриотични управляващи, но и от социалистическата им божем опозиция. И то в условията на толкова отявлена конкуренция кой да се поклони по-ниско на Орбан, че с лекота да си представим какви тези ще се застъпвата на следващите избори, които по една случайност са Европейски парламент.
На този фон само мога да си представя иронията, с която Емо Коен би обсъдил нелепите опити на управляващите да ни занимават с глупости като фиксираните цени на някои хранителни стоки “от първа необходимост”. Или сарказмът, с който би се противопоставил на КПКОНПИ да мачка и гази и малкото остатъци на правова държава у нас.
Бидейки приживе широко ерудиран и заинтересован спрямо случващото се и извън границите на България, Емо щеше да бъде сред най-ценните коментатори и на референдума в Македония като израз на битката за геостратегическото бъдеще на югозападната ни съседка. Извън полезрението му нямаше да остане и организираният от румънското правителство плебисцит със странен предмет – за или против еднополовите бракове в тази страна. Оценката му с право щеше да изтъкне опита на румънското правителство да пусне димна завеса пред очите на гражданите и така да прикрие особеното си старание в демонтажа на крехкия антикорупционен напредък, постигнат в миналото от дръзновени магистрати като Лаура Кьовеши и Моника Маковей.
Пишейки тези редове си мисля как Емо нямаше да подмине и убийството на русенската журналистка Виктория Маринова. Мисля си как обедняхме с един гръмък глас срещу заобикалящите ни пошлост и посредственост едва ли не на всички нива. Мисля си и как да компенсираме тази загуба и отправям предизвикателство към всеки, който ще прочете това – да бди и не затваря очите и сърцето си, а най-малко да се плаши да заеме страна и позиция, когато все повече ще бъдат изкушени или брутално заплашени да кажат и гък.