Активното българско онлайн, пък и офлайн общество има склоността да се вторачва в проблеми, създадени с цел отвличане на вниманието или изобщо несъществуващи, като същевременно пропуска реални заплахи за правата и свободите си. Такъв несъществуващ проблем е решението на една компания да предложи на пазара на учебници разширена гама от продукти, а именно цветни и черно-бели хартиени учебници за учениците след осми клас (когато учебниците така или иначе се заплащат от родителите).
Защо това е проблем? Чий е този проблем? Кой ще пострада?
Веднага ще излязат защитници на равенството и братството и ще се аргументират, че различните по качество учебници ще създават предпоставки за сегрегация, съответно дискриминация по икономически принцип. Но сегрегацията и дискриминацията и в момента разцъфтяват в българското училище на съвсем различен и много по-важен за развитието на обществото принцип. Всъщност на няколко принципа. Един действително е икономически, но той се изразява повече в това кой родител може да спонсорира дадено училище и кой не, като съответното спонсорство обикновено се отбелязва положително в оценките на детето на спонсориращото семейство, а не толкова в това кой с какви учебници ходи на училище. Друг източник на сегрегация и дискриминация е етносът. Тема вечна, дъвкана непрестанно и никога неразглеждана по същество от страна на държавните чиновници, които, независимо че имаме няколко светли примера в поне две-три училища в България как може да се работи конструктивно и ефективно с различни етноси, не желаят или поне изглежда, че не желаят да обърнат истинско внимание на този проблем.
Уеднаквяване до обезличаване
Но най-тежката сегрегация, тази, която пряко се отразява на качеството на живот на българското гражданство е сегрегацията на принципа на унифицирането (уеднаквяването) на знания и умения, доколкото изобщо се придобиват полезни умения в училище. Звучи като това твърдение да е оксиморон, но не е. Училищната система, не само у нас, е създадена и работи само и единствено в посока да уеднаквява знанията и уменията на младите и най-младите хора без да се съобразява с техните индивидуални способности, нужди, семейна, социална и икономическа среда, потенциал за развитие и интереси. Така от различните по много показатели деца се очаква и изисква еднакъв резултат на стандартизирани тестове, изискват се еднакви и единствено „академични“ резултати, които нямат никаква връзка с живота след училище.
Естествено е, че много деца не се справят с така поставените условия, голям процент отпадат, а най-голям е процентът на тези, които преминават през училище със затворени очи, сетива и сърца. И имат добра причина за това. Сегрегирането на принципа „аз оцелявам в тази система (която е задължителна), а ти не можеш“, незачитането на личните им качества води до много сериозни последици в психическото им развитие, в поведението им, във възприятията им за света и себе си, в развиването на уменията им и в крайна сметка се отразява негативно на пазара на труда, тъй като нито тези с тапията имат какво да предложат на работодателите си, нито рано отпадналите от системата могат да се включат ефективно в производството на стоки и услуги. А липсата на признаване на нуждата от придобиване на социално-емоционални умения в ранна възраст от страна на държавното чиновничество е още по-страшна на фона на 40%-те процента функционална неграмотност, които произвежда 12-годишното пребиваване на децата в неприветливата институция, наречена училище.
Искаме ли да борим истинския враг?
В тази връзка приетото „Решение 373/05.07.2017 за създаване на механизъм за съвместна работа на институциите по обхващане и задържане в образователната система на деца и ученици в задължителна предучилищна и училищна възраст“ (какво заглавие само!) би се очаквало да предизвика вълна на възмущение и протести сред активното гражданство, защото е очевидно, че решението цели да „обхване“ със съмнителна ефективност една група от населението с много и разнообразни проблеми за сметка на ограничаване на свободата на друга група, която е избрала да предостави на децата си образование различно от санкционираното от държавата, но с доказана ефективност.
Може би е похвално и даже някои биха казали, основателно намерението на държавата да се стреми да развива отговорно общество чрез ограмотяване в четене, писане и смятане на целокупното население, но не става с един аршин да се мерят всички различия, били те различия по региони, етноси, социално-икономическа среда, интереси и прочие. За целта е необходим децентрализиран подход, съобразно местните фактори, влияещи върху средата не само по отношение на въпросното Решение 373, но и по отношение на цялата образователна система. Необходима е законово обусловена свобода на съдържанието (дали на черно-бели или цветно-хартиени или пък на интерактивни учебници и дали изобщо да има учебници не е толкова важно за крайния резултат, нито за пътя до него), формите на обучение, методите на обучение, регламентирана свобода за учителите, гарантирана свобода за децата и родителите да създават и управляват образователната си среда, така че да се създадат условия за възникване и развитие на истинска лична отговорност към образованието и тогава по естествен начин ще отпадне нуждата някой насилствено да ни „обхваща и задържа“.
Можем ли въобще?
За съжаление МОН и присъдружните му образувания не показват да имат намерение, нито желание да променят статуквото, да погледнат с други очи на проблемите на образователната система, което само може да доведе до въпроси относно работата им в полза на обществото. Затова активното гражданство би трябвало да е корабът на промяната към по-добро отношение към децата на България, респективно към бъдещето на България.
Вместо това активното гражданство се занимава с черно-бели и цветни картинки в учебници, които може да са били, а може и да не са били адекватни за 20-ти век. Сега, обаче сме 21-ви.
Какво правим?
Снимка – преработка на фотография, достъпна под лиценз CC BY 2.0 във Flickr